Притчата за талантите – урок и разказ за приятелството

Бог не само е сътворил човека, но го е надарил със способността и той самият да твори. Тази способност се нарича дарба. Един има дарба да пее, друг да рисува, трети да прави различни ръчни изделия. Дарба е да се извършва и най-обикновена работа, необходима за препитание.

Но някои хора не използват дарбите си. Те ги занемаряват поради леност. А леността води след себе си и много други грехове. Затова Христос в проповедите Си казал за такива хора притчата за талантите. Талант е парична единица с висока стойност.

Притчата е следната:

Стопанинът на богат дом трябвало да замине в чужбина за по-дълго време. Той имал голям имот и слуги. На тях искал да го повери, за да се поддържа, а и те да преживяват добре.

Повикал ги и на първия дал пет таланта, на втория два, а на третия един, на всеки според способностите. Всички обещали, че ще се трудят добросъвестно и ще запазят имота в добро състояние, а с припечеленото ще прехранват семействата си.

След завръщането си стопанинът ги повикал на отчет. Оказало се, че първият припечелил още пет таланта. Това зарадвало господаря и той го възнаградил с всичките десет таланта. Достатъчно било, че той поддържал имота му.

Вторият припечелил два таланта. И на него се зарадвал, похвалил го и му дал всичките четири таланта.

Третият му поднесъл само дадения му един талант. Той не припечелил нищо, защото поради леност не се трудил никак. На въпроса защо е постъпил така, той отговорил лукаво. Като знаел, че господарят му е лош, от страх заровил таланта в земята, за да не се изгуби. Такова съображение той всъщност нямал. С него искал да прикрие леността си.

Стопанинът се ядосал и не само го нарекъл ленив и лукав, но наредил неговият един талант да се даде на първия, най-трудолюбивия, за награда. Самия него изхвърлил от дома си и го наказал.

Леността е страшен порок! Тя е майка на много злини. С какво ли се е хранил ленивият работник в отсъствие на господаря си? Как е поддържал семейството си? Може би е крадял?! Може би е просил?!

И днес притчата за талантите звучи със същата сила, защото има млади хора, които желаят да придобият много пари без труд, което води до кражби, лъжи и измами. С това те унижават човешкото си достойнство. Особено порочни са различните хазартни игри и дори тотото. Всеки лев, който не е спечелен с честен труд, не е чист.

Печално е да се гледа как млади хора от ранно утро стоят по заведенията пред чаша силно кафе или алкохол, с цигара в ръка, без да мислят за работа. Те имат вид на немощни старци, негодни за работа, а биха могли да влеят младите си сили в творчески труд, който радва и поддържа свежестта и на тялото. Леността е вид самоубиване на физическите и духовните сили. Има обаче и добри, даровити и трудолюбиви млади хора.

Бог е дал на всеки дарби – таланти и ще иска отговор, доколко те са развити и оползотворени!

Въпроси:
Разкажете притчата за талантите.
Как първите двама работници оползотворили поверените им таланти?
Защо третият работник заровил единствения му даден талант?
Как леността наказа човека?

Домашно:

Опишете нещо, което сте сътворили с любов. Разкажете за радостта, с която ви е дарил творческият труд.

Приятелство

Бог щедро надарил земята с хубости, а човека с чудни дарби. Хората сред природата стават по-добри, а трудолюбието им развива техните дарби. Така животът става по-красив.

В малко планинско градче с живописни околности растяха две умни момчета Боян и Кирил. Те умееха да рисуват и да пеят. Свързваше ги искрено приятелство.

Бяха трудолюбиви и не си губеха времето в празни забавления. Но обичаха да се разхождат сред природата и да мечтаят. Искаха да сътворят нещо много красиво, но още не знаеха какво е то. Крояха смели планове. Така отминаха детските им години. Но като завършиха средното си образование, пътищата им се разделиха.

Родителите на Кирил бяха богати и го изпратиха в столичния град да учи. Те вярваха, че от него ще излезе голям художник. А Боян си остана в градчето. Родителите му нямаха възможност да го изпратят някъде да учи.

Боян дълго тъгува за своя приятел, но се примири. Баща му беше казал, че човек може да стане изкусен майстор и с най-обикновен ръчен труд. Насочи го към медникарството. Трудолюбивият Боян започна с любов и постоянство да учи този занаят. Напредваше бързо, с което изненадваше своя учител.

Минаха години и той се прочу. При майстор Боян идваха да се учат. А в работилницата му можеше да се види рядко медникарско изкуство. На полицата грееха в топъл блясък паници, тепсии, подноси, украсени с геометрични фигури и чудни плетеници. В тях се вплитаха красиви горски цветчета и пеещи птици.

Върхът на майсторството бяха звънците. На вид изглеждаха изваяни. Но друго привличаше. Те звъняха в чудни мелодии. Как постигаше това, само майстор Боян си знаеше. Отдалече идваха да ги купуват.

А Кирил остана в големия град. Боян нямаше никакви вести за него. Във въображението си го виждаше прочут художник. Разпитваше родителите му, а те отговаряха кратко. Имаше нещо, което той не можеше да разбере.

Кирил започнал с успех следването. Повъзгордял се от успехите си. Понякога мислел, че е гениален. Започнал да дружи с по-големи младежи, посещавал увеселителни заведения и се научил да употребява без мярка алкохол, кафе и цигари.

Това разхлабило силите му. Станал ленив. Първо намалил успеха си, а после изоставил напълно учението. Родителите му, като разбрали какво става с него, престанали да пращат пари. За да преживява, Кирил се принудил да поработва груба работа където намери и разбира се, всичко разпилявал до стотинка по заведенията.

Минали години. Почувствал се самотен и изоставен от всички. Спомнил детството, родния край и сълзи натежали в очите му. Осъзнал падението си и един ден решил да се завърне. Най-напред потърсил приятеля от детството.

Боян, като го видял, много се изненадал. Пред него стоял един преждевременно остарял млад човек, много тъжен, почти отчаян. Всичко разбрал и го поканил да поседнат. Дълго мълчали двамата. Пръв заговорил Кирил.

– Аз пропилях дарбата, която Бог ми даде.

– Ще ти помогна да се върнеш към живота и творчеството – топло казал Боян.

– Аз нямам воля за работа. Здрав съм, а се чувствам като болник.

– Първо ще изоставиш алкохола, но рязко, изведнъж. Ще бъде трудно.

– Нямам професия. Какво ще правя?

– Ще дойдеш при мене. Ще ми помагаш. Ела да видиш моята работилница.

Като влезли, Кирил заплакал като дете от радост за успеха на своя приятел и от мъка за своето падение. А Боян го приел наистина като едно дете и то болно дете. Трудът го ободрявал и постепенно Кирил се съвзел. И душата му започнала да се ободрява и творческата му дарба се съживила.

В тихите привечерни часове двамата приятели оставали в разговор. Боян често говорел за дарбите, които Бог дава на всички хора. Искал да сподели, че с упорит труд, когато и най-обикновеното нещо се превърне в изкуство, то преобразява духовно човека.

Кирил знаел всичко това и обикновено мълчал като виновен, но веднъж изповядал приятелски:

– Аз пропилях дарбата си, когато се разделихме. Празният живот с лоши приятели убиваше в мене не само дарбата, но и човека. Ти ме спаси!

В топла приятелска прегръдка и в дълго мълчание те си казали всичко.